– Защо 24 май си остава най-таченият български празник?
– Бях един от хората, които предлагаха 24 май да е националният празник на България, защото винаги съм бил убеден, че национален празник трябва да бъде ден, в който ние сме свършили нещо сами – с наша идея, наш труд, наша упоритост и непреклонна последователност. Празникът е толкова близък на всички българи, защото е рожден ден на общия ни дух. Фактически в девети век ние изграждаме държава на духа – невинаги си даваме точна сметка, че сме единствената страна от онова време, която строи държавност върху темелите на културата. Точно култура и дух са били решаващи, за да можем да придобием своята първа идентичност, която оцелява дълго в превратностите на времето. Винаги съм твърдял, че именно на този ден трябва да екнат в съзвучие химнът на България и химнът на св. св. Кирил и Методий, но в крайна сметка националният ни празник е друг, а животът тече по свои трасета, които невинаги съвпадат с културата.
– Кое от делото и идеите на Светите братя ни е най-нужно днес, въпреки голямата дистанция на времето?
– Паметно е духовното благодеяние на Солунските двама братя и после на останалите петима от светите седмочисленици. Най-ярко се откроява създаването на първата образователна система, предназначена за широк кръг от млади хора, които да променят живота, навлизайки в него с просветлен ум и мисъл за бъдещето. Точно тогава остатъците от племенното съзнание отстъпват място на чувството за общност от по-висок ранг.
А иначе – анахронизми и мечтателност в отминала епоха не са огледално приложими в живота ни днес. Естествено, неизменно важно е да поддържаме пламъка на гордостта, че сме имали такива светли умове още в самото ни начало. Но днес живеем в съвършено друг свят, където осведомеността е свръхскоростна и изпреварва личностното осмисляне, което невинаги я настига. Всепроникващата енергия на информативния поток носи със себе си и акултурни наслоения, сблъскват се носталгичното, ретроградното с прагматиката на мига и егоцентричните инерции в идеите за бъдещето. Още се движат в кръвта ни и генните петна на трагичната ни история. Сега е късното време на цивилизацията, която разпръсва многопосочно действителността и често видимостта между фрагментите се губи. Вървим към нови все по-високи и все по-трудни неведения, а не към елисейските полета на древните гърци.
– Вие сте утвърден писател, с преводи в чужбина. Гордост ли е днес да пишеш на кирилица? Помним призиви тя да бъде заменена с латиница, което беше не толкова отдавна.
– Какво значи латиница или кирилица? Това са знаци, които се усвояват за кратко време и не могат да променят нищо от употребата на думата. С каква висша цел трябва да се сменя азбука, която е знаковата система на нашата история? Именно тук проличава това, че като че ли по-смело сме се изправяли срещу предизвикателствата в предишни епохи, отколкото в съвремието срещу самозаблудите на самите нас. Като облякохме някога дънките, не се събудихме на другия ден с изящен английски. Но и с тях никой не забрави българския.
Имаме и още един пример – т.нар. „превод” на старите изрази и думи в романа „Под игото”. Това е абсолютно същото – опит по съвсем други съображения, абсолютно извънкултурни, да се моделира творба, която има сакрална неповторимост и достолепие. Самият факт, че това може да мине през ума на някого, показва много ниско национално съзнание и очевидно примитивно мислене! Значи можем да даваме луди пари, за да учат децата ни чужди езици (в което няма нищо лошо), но истински лошото е, че ни се струва излишно „претоварване“ за тях да научат двеста остарели думи, които придават аромата и солта на една от най-българските книги.
Попаднах и на други, още по-непонятни, нека да ги наречем „хъшлашки“, опити за преобразуване в съвременен нискоръстов сленг текста на „Под игото”, за да го „приемало“ съвременното поколение. Смешно е, но не само. Подмяната на думи от една епоха в друга, въвеждане на обратна дифузия на сегашен говор и сегашни думи във време, което има свой език, носещ в себе си национални и общочовешки ценности, автентичната аура на своето време… дори не съм очаквал чак такъв абсурд, а ми се е налагало да наблюдавам и преживея доста идиотщини в некраткия си живот. Понякога, без да изкажа и дума на съпротива – не защото съм изпитвал страх или презрение, а защото съм виждал, че няма никакъв смисъл. Когато се възцари крясъкът, тихата, разумната дума потъва като в подвижни пясъци.
– Това някакъв криворазбран опит за европеизиране ли е според Вас?
– Подобни действия не са опити за модернизиране – това е профаниране, което не може да модернизира нищо. Това е по-скоро опит за нагласяване към по-ниските умствени пластове, където лесният учебник е особено желан и където продажбата на подобни учебници и пособия става печеливш бизнес. Това го има не само в този случай. Много често виждаме как част от мисловния ни пласт някак олеква, да не кажа изпростява. Витае убеждението, че единствено важна е бързата продажба, а бързата продажба на културни ценности означава флирт с кича.
– Тази година заради епидемията ще отбележим 24 май по-различно, без традиционните шествия. Това ще развали ли част от магията на празника?
– Ако магията на празника съществува в един млад човек, който вече го е отбелязвал няколко пъти, едно прекъсване с нищо не може да я заличи. Когато заобичаш нещо, го приемаш във всичките му форми, дори в тия, които те изненадват не особено приятно. А този празник е псалм на любовта към езика, към културните ни достояния. И в крайна сметка 24 май е единственият празник, на чиято манифестацията автори бяхме ние, учениците, докато на другите празнични манифестации бяхме просто масовка.
– Можем ли да кажем, че пандемията COVID-19 свърши и нещо добро -върна ореола на българския учител, на българските учени?
– Каквото и свястно начинание да се направи, веднага ставаме свидетели на псевдоинтелектуални напъни за отрицание.
Сякаш не можем да понесем, че нещо сме свършили като хората. Откак се помня, тръгне ли нещо с енергия, с ясна видимост на ползата от него, никога не е имало пауза на атаките, поне малко време за кротост. Може би в стремежа да не приемат нещо, което не са измислили, егоцентрично мислещите хора обикновено се настаняват като съавтори на чуждото, като го опошляват. Перверзното чувство за развалената работа има само един резултат, прави черен ореол на очевидно доброто.
Говоря това, за да засвидетелствам своя поклон пред учителя. Народ, който не си уважава учителите, няма ясна перспектива пред себе си. А тъй неотдавна Учителят бе жрецът в освещаването на Третата българска държава. Учителят е този воин, който успява да превърне в духовна материя всичко, което може да ни позволи да направим живота си по-нормален, по-красив. Някога, преди век, учителят е един от тримата най-важни люде в селището заедно с кмета и свещеника. Т.е. учителят е имал ранг на духовен водител, своеобразна власт на духа, затова хората са го уважавали толкова искрено. Четейки внимателно литературата, разбираме, че децата са яли бой от родителите си заради една лоша оценка или забележка на учителя. А днес се случва родители да бият учителите заради лошата оценка на детето!
А що се отнася до това дали ще се запази и след пандемията уважението, което обществото започна да изпитва към учителите, не съм оптимист. Просто познавам синусоидите на националния характер.
– Достатъчно качествено и конкурентно ли е българското образование? Не са ли ни твърде много над 50 университета?
– По-добре е да имаме 50 университета, отколкото хиляда казина. Доста години бях председател на Агенцията за акредитация на университетите и винаги съм бил противник на превръщането на образованието в занаят. Образованието в големите висши училища в целия свят представлява начин на живот, а не занаят по предписание. И най-добрите учители са точно тези, които не зареждат главата на своите възпитаници с цитати, а ги учат да подбират същностното от онова, което виждат, да имат ориентация. Животът не е наизустено стихотворение, а трудно умение за личностен избор.
Толкова десетилетия съм преподавал в Алма матер. Най-добрите ми студенти са били тези, които на пръв поглед доста са дразнели преподавателя, но са имали решителност да кажат неудобни думи и мъжество да приемат забележките. Радвам се, че сега младите нямат задръжките на моето поколение – преглъщането на думата, останало като апендицит на душата май за цял живот. Може би тук е най-голямото достояние в България -освобождаването на говора. Разбира се, това става на вълни, понякога превратно, тъй като пълната свобода на говора, когато е разведена с възпитанието и чувството за мярка, става заслон на агресивната глупост, а понякога функционира като фитнес център за разпищолена простотия. Но това не е апендицит на душата, а на ниския културен пласт.
Ала независимо от всичко, най-доброто е, че младите хора растат без уплах пред словото, с чувство за притежание на българското слово, че то е тяхно и е в развой, а не им се поверява за съхранение.
– Възможно ли е новата ситуация да върне трайно българи у нас, включително млади хора, които досега избираха в повечето случаи да учат навън?
– Трудно е да се предвиди, не бих рискувал с прогноза. Това е въпрос и на финансови възможности на семействата, които пандемията несъмнено ще засегне. Т.е., за съжаление, образованието навън ще стане скъпа играчка. А върналите са винаги добре дошли.
От друга страна, аз винаги съм се възмущавал от тоталното неуважение към българското образование. Чувам как толкова хора авторитарно се произнасят: Образованието ни е в упадък! А твърде често по говора на тия хора имам усещането, че самите те не са след българско образование, а преди него.
В България има поне 10-15 университета, които са на високо ниво. Благодарение на интернет връзката, на светкавичността на информацията, за което вече стана дума, науката и познанието са взаимозаменяеми в целия висококултурен свят. Така че да се говори, че няма българско образование, е неточно и недалновидно. Като помня хоризонтите на някогашната образователна система, имам усещането, че поколението ми премина десетилетия през нея в своеобразна информационна карантина.
– Вярвате ли, че пандемията ще промени човешката меркантилност?
– Като историк на литературата имам огромен интерес и към самата история. Убеден съм, че човекът не се е променил много от създаването на моногамното семейство, когато се оформя структурата: родители и деца, братя и сестри. Променя се бързо материалната картина на живота, но емоциите и душевните рефлекси на човека са дълбоко трайни.
Нали сме преживели преврати – по време на първия съм бил на 2 години. Няма как да го помня, но помня последствията. Ами митингът на Орлов мост през 1990 г.? Това е нещо, което всеки, който го е преживял, ще помни с просветлена памет. Обаче колко разочарования витаят сега. Егоцентризмът си пробива грубо с лакти път през митологичните илюзии. Човещината е ранима. Щом дойде сито време, тя отива в ъгъла. Неслучайно в много езици съществува поговорката „Сит на гладен вяра не хваща“.
– Как Ви изглеждат днешните политици? Има ли кой да поведе народа към „светли бъднини”, ако цитираме Стоян Михайловски?
– Не бих обобщавал, политиците са различни. Но много бързо проличава егоистичната нагласа, липсата не на идея, а на идеен морал, борбата за власт под всякаква форма, без зачитане на човешкото достойнство, с огромен приоритет на лъжата като ракета носител на доказателството.
Както вече подчертах, Първата ни държава е построена на базата на култура. Единственото нещо, което издига националното съзнание към по-висока степен и реално чувство за общност, е преклонението пред културата. А виждаме прекалено често, че културата служи за брошка. И преди пандемията, и по време, и май и нататък. Нищо ново!
„Марица“
