НОВИНИТЕ

Мицански: Никой не иска бунтари като мен, никога няма да стана треньор

Бившият национал от Сандански Илиан Мицански от няколко месеца е свободен агент, след като разтрогна договора си със „Славия“ в края на миналата година, пише „Струма“. На 34 г. юношата на „Македонска слава“ е на кръстопът – дали да продължи с футбола, или да отвори нова страница в живота си.

 

– Илиане, как се справяш в това трудно за всички време?

– Не се оплаквам. В Сандански съм си и тук изолацията се понася като че ли по-леко. Живея в къща и имам възможност да прекарвам голяма част от времето на двора. Освен това ми предстои най-важното събитие в живота на всеки човек – в очакване съм след 2 месеца да стана баща за първи път и изобщо не ми минават черни мисли през главата. Преди да бъде обявено извънредното положение, тренирах с „Вихрен“, но от 13 март се подготвям самостоятелно, макар че в момента нямам отбор.

– През зимата се заговори за интерес към теб от ЦСКА 1948 и „Хебър“?

– Не съм говорил с никого, макар че се познавам отлично със собствениците и на двата клуба. Те знаят, че е нереално да играя в отборите им, и това са по-скоро техни мечти. След завръщането ми в България си позволих да подпиша с „Левски“ и „Славия“ и смятам да спра дотук, освен ако някой не ми покаже, че иска да ме има по специален начин. Не става въпрос за пари, а за уважение, което у нас е забравено – от президенти, ръководители, дори и от треньори. Футболните шефове обичат да говорят, а не да действат. Обичат послушниците, а аз не съм от тях. Никой не иска такива като мен.

– Какво по-точно визираш?

– Бях пет години в Германия, преди това изкарах толкова и в Полша. Там всеки спазва правилата по веригата, има договор и го изпълнява. Преди време Мъри Стоилов беше казал, че президентите у нас са свикнали както поръчват яденето в ресторанта, така и да си поръчват футболистите. Никога не мога да го приема. Но играчите у нас ги е страх да си търсят правата, защото мислят, че няма къде да отидат.

– Мислиш ли за отказване в тази ситуация – футболът на практика е спрял и не е ясно кога ще се рестартира?

– Насила не ми се играе, но и насила няма да се откажа. Ако не бяха контузиите, щях да играя в чужбина до 35 години. Не ме притеснява тази пауза, а и съм оптимист, че скоро животът, не само във футбола, ще тръгне по нормалния начин. Но тази ситуация е важна не само за футболисти на моята възраст, а и за по-младите. Всеки трябва да прецени дали обича футбола, или е играл най-вече за пари. На всеки му трябва добра заплата, защото футбол се играе до малко над 30 г., а не до 60. Сега е моментът да преценят дали искат да продължат, защото следващите 2-3 години ще бъдат много трудни.

– Много футболисти мечтаят за твоята кариера…

– Мечтите на някои спират до „Левски“ и „Славия“, на други – до „Реал“ и „Барселона“. Моите бяха големи, но се спрях до средата. Мечтаех да играя в отбор от топ 10 в Европа – не се получи, но се докоснах до някои от тях, макар и като съперник.

– Нямаш ли намерение да останеш във футбола?

– Нищо не се знае, но не и като треньор. Няма как някой да ме контролира и да ми казва какво да правя. А у нас от първа до трета лига този, който дава парите, иска да командва, да решава кой да играе. Не се виждам като такъв треньор. В нашия футбол няма хора с характер, а ако има – системата ги изхвърля. Като Любо Пенев например. Той е по-различен, смел е и винаги отстоява принципите си. В българската действителност виреят мухите, а не личностите. За съжаление резултатът от това е, че от 7-8 години нямаме футболист във водещите първенства на Европа. Македония има играчи, които играят в по-силни отбори, а нас ни няма на футболната карта. Затова и резултатите на националния отбор са такива – в последните 13 мача имаме една победа. Но как да е различно, след като 18 от 20 повикани национали играят в България. Да не говорим за аномалията футболисти над 30 години да дебютират за представителния отбор. Да, и в други страни се случва, но това са единични случаи, а не практика.

– Възможно ли е да те видим с екипа на „Вихрен“?

– Едва ли, макар че още ми се играе, дори за удоволствие. Проблемът е, че в Сандански няма нито хубав терен, нито хубава съблекалня. Какво удоволствие да изпиташ при такива условия? За съжаление картината не е такава само в нашия град, а навсякъде. Имам бивши съотборници в Полша, които играят в местната пета лига – не взимат пари, но са щастливи, защото им се предоставят чудесни условия. Чудя се и на отборите, които искат да играят в Първа и Втора лига, а не могат дори да си поливат терена.

– Предстои конгрес на БФС, таиш ли надежди за по-добро бъдеще на футбола ни?

– Най-важното е всички, които бяха в управлението на БФС през последните 15 години, да изчезнат. С появата на две-три нови лица нищо няма да се промени, системата ще остане непробиваема. Необходимо е изчистване до основи, защото тези хора се провалиха. Поколението на Стилиян Петров е добра алтернатива, ако искаме да направим поне една крачка напред. В последните години вървим само назад. Голямата вина е на ръководителите, по-малка е на футболистите.

– Твоята фамилия е утвърдена не само във футбола. Баща ти Емил Мицански е представител у нас на популярна марка за спортна екипировка. Ще тръгнеш ли по този път?

– Аз вече съм започнал, направил съм първата крачка, така да се каже. С брат ми Мартин вървим по стъпките на баща ми, участвам активно в бизнеса през последните месеци. Освен това миналата година открих хотел в Гърция. Намира се в Неа Перамос, на 20 км от Кавала, на час и половина път от Сандански. Не е нещо голямо, става въпрос за бутиков хотел с 20 стаи. Чакам с нетърпение да отмине коронавирусът, за да го отворя отново. Колкото по-рано един футболист реши с какво ще се занимава след края на кариерата си, толкова по-добре.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *