НОВИНИТЕ

За любовта на Елица Василева граници няма

Любовта е, когато научиш езика на партньора си, за да се разбирате по-лесно. Именно заради любовта дупничанката Елица Василева – капитанът на женския национален отбор на България по волейбол, вече владее сръбски перфектно. Виновник е Александър Атанасиевич – голямата звезда на Сърбия. Те са от различни държави, но между тях граници няма. Показаха го и в съвместното си интервю пред 24sedam.rs.

„Научих неговия език, макар не толкова добре, колкото бих желала. Ще напредвам и ще говоря все по-добре и по-свободно. Когато се запознахме, общувахме на италиански. По-късно сръбският стана нашият език. А ако ме питате как е той с българския, ще ви кажа: горе-долу. Когато сме у дома в София всичко разбира. Не е чак толкова зле, но и двамата чакаме момента, когато ще се отпусне. Трябва да научи още думи“, разказва Елица, която през май ще навърши 31 г.

Сега двамата живеят в Италия, където година по-младият Александър играе за Перуджа, а Василева е в Скандичи от началото на декември.

„Клубът й е от Флоренция и е много близо до Перуджа. На около час път“, пояснява Бата, както наричат волейболиста в родината му. „Почти всяка седмица някой от нас е при другия. За един ден или за една вечер – зависи от ангажиментите ни. Наясно сме, че докато сме професионални спортисти, ще имаме малко време заедно. Чакаме края на сезона, когато можем да прекараме две седмици един с друг. Голямото ни предимство вече е, че живеем и играем наблизо“.

„В спорта често се случва да се върнеш нервен и уморен след мач и дълго пътуване. В тези моменти е хубаво да имаш до себе си човек, който минава през същите трудности, разбира се, знае как да се държи. Човек, който не те закача, ако не трябва, а просто те оставя да си починеш. Много по-лесно е когато двама души мислят еднакво“, допълва любимия си Еци.

Тяхната любов вече и изпитана във времето, а Александър си спомня как започва всичко. „Запознахме се преди повече от три години. Съотборник ми разказа за нея, а аз опитах какви ли не начини да се сдобия с телефонния й номер. След два-три неуспешни опита най-накрая отговори на съобщението ми. Срещнахме се през май в София, когато България имаше приятелски мачове със сръбските волейболистки“.

Елица пък не крие, че сърбинът бързо успял да я спечели. „Щом някой опознае Бата, започва да го обича. Същото се случи и с мен. Винаги е позитивен и енергичен. Често ми се случва да съм изнервени или тъжна, а той успява за две минути да ме накара да се усмихна. Често ми повтаря, че трябва да взема от позитивизма му и да не се ядосвам за дребни неща. Може на пръв поглед да не му личи, но той е много отговорен. Остава впечатление, че е едно голямо дете, което умее само да се шегува, но не е така. Винаги е готов да помогне, независимо дали за нещо значимо или някоя дреболия“, уверява с любов българката.

Александър говори с още по-топли думи за Еци и колко важна роля има тя в неговия живот. „Радва се на малките неща. Знае как да обича. Когато се прибера вкъщи, ме чака нейната усмивка. Късметлия съм, че я срещнах Еци“.

Българката е най-верният фен на Атанасиевич: „Нервирам се повече, когато гледам неговите мачове, отколкото когато играя самата аз. В един водеха с 2:0 и загубиха, а аз плаках. Малко преди това с моя отбор бяхме отпаднали на полуфинал в първенството на Италия, но се справих по-лесно отколкото с мача на Александър. Особено когато видях как го преживява той и колко му е тежко. Изнервям се, когато губи и когато не му вдигат достатъчно топки“.

Атанасиевич също има свой начин да се справя с мачовете на Елица. „Гледам възможно най-малко, тъй като не съм обективен. Ако тя не направи нещо както трябва, винаги прехвърлям вината на друг. Затова или изключвам телевизора, или не съм на трибуните“.

Но свърши ли мачът, те са заедно и говорят. „По-често той ми дава съвети“, пояснява Елица. „Когато нещо не ми спори, когато се съмнявам и имам проблем, го питам какво да направя. Той мен не пита, тъй като е много опитен и самоуверен играч. Безценно е да имам за личен съветник такъв волейболист. От него мога много да науча“.

Случвало се е и да бъдат от двете страни на мрежата. Тогава помежду им прехвърчат искри. „Преди три години бяхме на почивка в Турция и играхме плажен волейбол. Завърши грозно. След 15 минути тя прекрати мача, защото ми се ядоса. Такъв съм си. Постоянно провокирам съперниците. Правех същото и с нея, по навик. Вече не играем заедно какъвто и да било спорт, за да не се караме“.

Сега планират как да бъдат заедно на 7 януари, когато в Сърбия празнуват Коледа. „Надявам се, че тази година поне тя ще е до мен – усмихва се Бата. – Семейството ми едва ли ще може да дойде в Италия. Спортистите често губим представа за празниците, тъй като най-важното за нас е да сме подготвени за мачовете. Старая се всяка година да отбелязвам Коледа. В Перужда има много сърби и е хубаво да се събера с тях, пък било то и за два часа. Когато си в чужбина, ти става мило да си със своите хора“.

Елица е човек, който държи много на традициите. „Имам прекрасни спомени от детството. Празниците бяха време за почивка. Не ходехме на училище, имаше сняг, беше студено. Когато започнах да играя волейбол и не си бях у дома, семейството ми идваше при мен, за да сме заедно на Коледа. Вярвам, че имаш ли желание, можеш да направиш празника запомнящ се. Ако не с най-скъпите, то с приятелите. Няма да е като вкъщи, но пак ще е приятно. Коледа ми носи настроение, дори когато съм на път за мачове“.

Александър: Минахме през най-тежките 12 месеца

Връщайки се назад към 2020 г., Атанасиевич има само една препоръка – да я забравим.

„Минахме вероятно през най-тежките 12 месеца за последните 50 години. Животът ни се промени. Не само нямахме възможност да играем волейбол, но и да излезем на улицата за разходка. На всички ни беше трудно, на най-важното е да останем позитивни. Надявам се, че ваксината ще действа и всички ще се върнем към нормалното. Тогава и залите ще бъдат пълни“, пожелава си сърбинът, който този сезон е капитан на Перуджа. „Осем години съм тук. Растях заедно с клуба и да изведа отбора ми беше мечта. Да си капитан е гордост, но и отговорност“.

През 2020-а той мина през зараза с коронавирус и операция на коляното. „Това забави връщането ми на терена. Трябваше да е в средата на юли, но започнах тренировки чак през септември“.

Еци също се обръща със тревога към първия локдаун. „Сега в Италия е много по-спокойно от пролетта. Нещата са под контрол, хората се пазят. Вече знаят какво трябва да правят. Спомням си за края на февруари и началото на март, когато пандемията почваше. Беше страшно. Когато ни затвориха, беше като на война. Тогава всичко беше много зле, а сега животът горе-долу се връща в нормалните си граници“. А за 2021 г. тя пожелава само едно: „Здраве за всички. Имаме ли го, можем да постигнем всичко“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *