– Свилена, какво обяснихте на децата си в първите дни от пандемията, когато беше най-страшно? Живееш в един от най-засегнатите райони.
– Когато през февруари бе обявено извънредно положение и децата останаха вкъщи- без училище и домашни, някой трябваше да им обясни какво точно се случва. Освен разговорите с родителите, помогна и кампанията с видеоклипове на Министерството на здравеопазването, в които простичко с анимация се обяснява какво е коронавирус и какви са правилата за защита от него. Аз лично нямах подобни проблеми, защото синът ми е на 17 години и разсъждава достатъчно съзнателно. Освен това, от доста време иска да започне да сътрудничи на Спешна помощ (118). От януари тази година подаде документи и вече премина 3-месечния пробен период. Тепърва му предстои да премине теоретичната подготовка, но спокойно и той може да си каже: „И за дадох моя принос в борбата с коронавирус“.
– Как всъщност протича работният ви ден по време на пандемията?
– До средата на април работната ми седмица беше разделена между смени в болницата и смени в спешна помощ. Понякога продължителността беше 8-9 дни (т.е. дни с двойна смяна). Налагаше се.
Сега е по-лесно. От две седмици работя само с Гражданска защита. За щастие намаляха и случаите.
– Коя е най-трагичната ситуация, с която сте се сблъсквали по време на работата си? Разкажете за нея.
– Всъщност тези ситуации са доста. Още ми е трудно да преодолея загубата на двама близки приятели, с които работех в Спешна помощ. Бях на смяна и в двата случая, когато пристигна вестта по телефона. Спомням си как светът за мен се промени. Спомням си безсилието, тежестта, сълзите и всички случаи в онези дни. Беше в началото на март и излизахме с линейката по 7-8 пъти на смяна. Заклехме се да продължим битката в тяхна памет и съм доволна, че успяваме до ден днешен. Има и други случаи: трудно се забравят очите на тези, които са със задух и не могат да дишат. Трудно се преглъща новината за кончината на някой, който си превозвал с линейката ден-два преди това. Трудно се присъства безпристрастно на сбогуването в семейството, роднините нямат достъп до болницата, заради ограниченията, свързани с карантината.
– Как се чувства човек, ако стане свидетел на ситуация, в която лекуващите трябва да избират кой да живее и кой да умре?
– Не е хуманно да се говори за подобен избор. Макар и да съм публикувала подобни съобщения, съм сигурна, че никой професионалист – лекар, мед.сестра или санитар, няма да се изправи пред подобен избор. Случвало се е да имам безнадеждни пациенти, но дори и в този случай не се отказваш до последно. Проблем се появи по-скоро за онези, които подценяваха заплахата, не спазваха правилата на карантината и разпространяваха вируса. Късмет е, че здравната система в Италия дава равни права на всички пациенти, независимо от цвят на кожата, националност, религия и социално положение. Щастлива съм, че и аз съм част от нея.
– Как се реабилитира ЕС, след като първоначално не помогна адекватно на Италия?
– ЕС не се извинява. Дори напротив, много от съседите продължават да държат затворени границите си. Имаше проблем и с подписването на Recovery found.
– Засилиха ли се антиевропейските настроения в Италия заради реакцията на ЕС?
– Настроенията срещу Евросъюза нараснаха не само, заради липсата на помощ в първите седмици на епидемията. Напрежението се повиши, когато стана ясно, че Германия е скрила първите случаи и пред цял свят обвини Италия за преносител на вируса. В последствие се стигна до затворени граници на съюзници-съседи, блокирани медицински консумативи и т.н. Напрежение имаше и около преговорите за финансови помощи. Хората се шегуват, че сега е моментът Италия да реши своя „Brexit“. Точно в този смисъл са и карикатурите, които излязоха в социалните мрежи и печата. Управляващите не са на същото мнение и продължават сътрудничеството с „големите“ (Германия и Франция) дори при неизгодни за Италия договори.
– Какви прояви на солидарност сред хората се запаметиха в съзнанието ви?
– Много приятели се активираха като доброволци към различни асоциации за мерене на температура, доставка на лекарства или покупки, в места за настаняване на клошари и други. Младите хора във входа на блока предлагат помощ за пазаруване на по-възрастните. В социалните мрежи се появиха съобщения за подялба на храната, отправена към приятели, останали без работа и заплата. Големи и престижни фирми отделиха милиони за закупуване на медицинска техника, диспозитиви за защита и т.н. През този труден за всички период често си повтаряхме: „Ние сме италианци, защото престилките за еднократна употреба са дело на Армани и Калцедония. Италианци сме, защото дихателните апарати са правени от Ферари в Маранело. Италианци сме, защото хирургическите маски са дело на Гучи и Прада. Италианци сме, защото Булгари прави дезинфектантния гел. Италианци сме, защото Крако готви за болницата в Милано. Италианци сме, защото двама лекари направиха от маска за гмуркане респиратори. Италианци сме, защото кметът на Месина контролира пристанището. Италианци сме, защото губернаторите на региони посочват правилната посока на премиера. Ние сме италианци, защото хората са готови да започнат от начало. Италианци сме, защото губим от Германия само когато сме съюзници. Италианци сме, защото Европа беше обединена от древните римляни и беше само провинция на Рим. Италианци сме. FORZA ITALIA. Не се отпускаме!!!”
– Как се промениха хората по време на пандемията?
– Често с усмивка повтарям, че съм благодарна на пандемията, защото ми показа и истинската същност на много хора около мен. Видях лекари, които работят заедно мен, и много колеги, които в началото твърдяха, че това не е нищо по-страшно от грипна епидемия. Същите тези днес си залепят ръкавиците за престилките, мият ги със сапун и използват тонове дезинфектант по време на смяна.Видяла съм и обикновени хора, които се превърнаха в герои, без някой да го очаква и без дори да го осъзнават.
– Какви са причините в Италия да има толкова висока смъртност? Коя версия подкрепяте?
– Смъртността в Италия е отчитана по странен начин. В статистиката влизат всички починали, без разлика “от“ или “със“ корона вирус. Разликата е, че в първия случай смъртта е предизвикана от вируса, без да има съпътстващи заболявания. Във втория – пациентът вече страда от сърдечни, дихателни, неврологични проблеми и вирусната инфекция само усложнява картината. Колкото до това защо Бергамо е сред най-засегнатите – вина има и футболният мач Аталанта-Валенсия и заразата на “Сан Сиро“ на 50 хиляди тифози.
– Коя е най-голямата и трогателна благодарност за работата ви?
– Най-трогателната благодарност… Не са много, предвид, че виждаме пациента в критично състояние, докато го придружаваш с линейката към болницата. После почти винаги губим следите им… Понякога обаче е достатъчно болният да потърси очите ти или ръката ти за успокоение и да ти каже, „Ангели сте вие. Добре, че ви има“… Това те кара да забравиш умората и те мотивира, че си струва да се бориш.
– Кое е първото нещо, което искате да направите, когато пандемията отшуми?
– С работата ми съм от малкото щастливци, които излизат от вкъщи всекидневно и имат социално контакти с колеги и приятели (макар и с ограничения за близост). След седмица още част от ограниченията ще отпадат. Това не означава, че ще се върнем скоро към този живот, който сега вече наричаме нормален. За жалост не е кошмар, от който ще се отърсим и ще забравим лесно. Надали ще прегърна скоро приятели. Надали ще се приближа много до непознати. Ще избягваме съзнателно места с много хора, като концерти и представления. Липсват ми пътуванията… да се надяваме, че скоро отново ще имаме възможност за това. Ето, след седмица ще можем да излезем от общината, но само в рамките на региона и с обоснователни причини за пътуване.
„Монитор“
